Историческият музей в Севлиево разказва за участието на севлиевци в Ботевата чета

Седем от тях участват в четата на Христо Ботев. Макар и фрагментирани в някои случаи, спомените за техния живот и дело заслужават вниманието на изследователите и потомците.

Димитър Иванов Багрянов е роден на 24 май 1836 г. в село Стоевци в многочленното семейство на беден земеделец.

Наскоро след това родителите му се преселват в Севлиево. Димитър от малък чиракува при различни занаятчии. Напуска града заради спречкване с турчин, на когото нанася жесток побой на публично място. Укрива се в Търново, където работи в хлебарски дюкян. Нови опасности го заставят да избяга в Русе, а оттам и във Влашко, където усвоява обущарския занаят. В Румъния попада в средите на революционно настроената българска емиграция и участва в подготовката на четата на Христо Ботев за преминаването ѝ в България, като изработва цървули, лее куршуми и приготвя фишеци. След разгрома на четата, Димитър Багрянов и негов другар от Габровско, се крият в непознатия за тях район на Врачанския балкан и попадат на засада.

При престрелката Багрянов е ранен и двамата са пленени. След разследване в Оряхово и Видин, той е изпратен с първата група в Цариградския затвор, а оттам в крепостта Акия с присъда доживотен затвор, която влиза в сила през август 1876 г. През юли 1877 г. той все още е заточен в крепостта, наричана също Сен Жан д`Акр. Не може да се установи кога точно е освободен, но участва в Българското опълчение, сражава се на Шипка и Орлово гнездо.

След Освобождението Багрянов създава в Севлиево многочислено семейство, което трудно изхранва. Мечтата му за свободна България не се покрива с действителността. Отчаян и обезверен, Багрянов умира на 5 март 1917 г. в Севлиево.

Христо Иванов Дипчиков е роден около 1838 г. в село Търхово, Севлиевско, в голямо и бедно семейство, което се преселва в Севлиево да търси препитание. След като посещава известно време местното Хаджистояново училище, напуска града и отваря малък бакалски дюкян в с. Пелишат, Плевенско. Започва да изкупува зърнени храни, които продава на едри търговци в Свищов.

Покрай търговията влиза в сериозен конфликт с турски търговци и е принуден да емигрира в Румъния. През пролетта на 1876 г. се записва в четата на Христо Ботев. В публикуваните от различни автори списъци на Ботеви четници е посочен под името Христо от Севлиево. В едно от сраженията, които четата води, Христо Дипчиков е ранен и няколко дни се укрива, подпомогнат от родолюбиво настроени врачани.

В телеграма на врачанския каймакам Махмуд Съдки до видинския мютесариф, подадена на 23 май 1876 г., се донася за заловен четник и открито оръжие във Враца, в друг документ се уточнява, че е от Севлиево. На 1 август 1876 г. В. “Дунав” съобщава, че Христо е пуснат под поръчителство. Минавайки през Сърбия, след Освобождението Дипчиков отново се установява в Румъния – отначало в Турну Северин, а след това в Букурещ.

Разширява търговията със зърнени храни и забогатява. Близо две десетилетия близките му в Севлиево не знаят нищо за съдбата му. Завръща се през 1894 г., впечатлява севлиевци с изискания си европейски вид и им разказва преживелиците си. Престоява само десетина дни и това е последната му среща с родния град. В продължение на няколко години подпомага материално близките си и негов племенник му гостува в Букурещ. Христо Иванов Дипчиков умира през 1906 г., без да остави наследници.

В списъка с качилите се на „Радецки“ на пристанище Бекет е и името на още един севлиевец – 38-годишният Атанас Александров. В „Записки“ на Никола Ив. Кючуков се споменава „Ан. Джумалиев от Севлиево“, когото видял тежко ранен след боя на Милин камък в пещера, служила като укритие за ранените от четата. В списъците на Ботевата чета, съставени от Захари Стоянов и Димитър Страшимиров, този четник е посочен като „Атанас Джумалиев от Севлиево“ и „Анастас Джумалиев от Севлиево“. Несъмнено става дума за един и същ човек – Атанас Александров Джумалиев. За съжаление не се намират други документи и спомени с повече данни за този герой. Както правилно допуска всеотдайният историк на Севлиевския край Йончо Панов, той вероятно е убит или починал от раните си.

Имената на Неделчо Тинчев Кайков и Колю Гончев от Крамолин се срещат в списъка от джобното тефтерче на Христо Ботев като „Неделчо Тенчев от Крамолин, Търновско“ и Колю Калчов от Крамолин, Търновско“. Неделчо Кайков е роден през 1851 г. Заедно с приятеля си Колю Гончев заминават за Румъния и започват работа „на градина“. Няколко пъти сменят професията си – в Букурещ работят като бозаджии и всичките си припечелени пари дават за революционното дело. Записват се в Ботевата чета и участват в сраженията до смъртта на Ботев, след което решават да търсят спасителния път към Сърбия.

След престрелка с турска потеря се укриват в една пещера, но ги откриват и обкръжават. Колю Гончев е убит, а Неделчо Кайков е заловен. Известно облекчение на положението му донася обстоятелството, че офицерът, командващ турската част, е от с. Бара, съседно на Крамолин. Откаран е във Враца, а два дни по-късно в Русе, където извънредният съд му присъжда пет години заточение в крепостта Синоп. В списъка на затворниците в Цариградския затвор, където е извършено разпределянето на заточениците, Неделчо Кайков е записан под №13, като Неделчо от Грамитло – вероятно измислено от него име. След Освобождението се завръща в родното си село. Прехранва се от земеделие и умира на 27 юни 1912 г. Почетен член е на дружество „Христо Ботев – Козлодуйски бряг“ и присъства на тържествата за полагането на основния камък на Ботевия паметник при Козлодуй.

Под №34 в списъка на четата „Свети Георги“, качила се на парахода „Радецки“ е записан и Дончо Иванов от с. Ловнидол, Търновско. Дончо Иванов Русинов от с. Ловнидол е роден около 1850 г., учи в местното училище и след 1862-63 г. заминава за Габрово, където чиракува в чехларски дюкян. Емигрира в Румъния около 1866-67 г. Не е известно къде точно се установява и с какво се занимава до записването в Ботевата чета. В изследването на Русиновския род на краеведа Георги Гализов сведенията са по-различни. Като рождена година е посочена 1848. Едва 13–годишен Дончо Иванов заминава за Търново и през 1862 г. вече участва в т. нар. Хаджиставрева буна (присъединява се към сформираната след разтурването на първата българска легия чета на хаджи Ставри Койнов), заловен е и осъден на заточение в Диарбекир. Оттам бил освободен през 1874, върнал се за кратко в Ловнидол и заминал за Румъния. Запазени са спомените на Минко Марков Гализов за техни срещи с Христо Ботев, който ги поканил да се присъединят към четниците. Гализов отказал, а Дончо, както е известно тръгнал с четата от Бекет. Сведенията от роднините са доста оскъдни, защото родово предание твърди, че бащата на Дончо, Иван Русинов, забранил да се споменава за него и за заточването му от страх, че турските власти ще отмъстят на близките му. Името на Дончо Иванов не се чете и в списъците на заловените, осъдените и заточените четници. Най-вероятно е загинал в някое от сраженията, водени от четата във Врачанския балкан.

В списъците на Ботевата чета, съставени от Захари Стоянов и Димитър Страшимиров е вписано и. името Неделчо Цанев от с. Сухи дол, Севлиевско, а в „Записки“ на Кючуков той е посочен като Недялко Цончев от Сухи дол (дн. Град Суфиндол), Севлиевска кааза. И, макар че ние, техните потомци знаем малко за тях, прекланяме се пред тези скромни дейци на националосвободителното ни движение, сложили живота си в дар пред олтара на родината, редом с великия Христо Ботев.

Исторически музей Севлиево

Ивета Миленова