10.10.2022
Когато през 1989 г. спечелих конкурс за работа в Националния литературен музей (НЛМ), първото ми изкушение беше да разгледам притежанията на фондовете. Бях щедро възнаградена за интереса си. Като „адвокат на онеправданите от историята“, както ме наричат журналистите, искрено се възрадвах, че в тях се крие неизследвано богатство - архивите на политически репресирани след 1944 г. писатели. Сред тях високоталантливи имена като Змей Горянин, Йордан Стубел, Фани Попова-Мутафова...
Първата ми музейна „акция“ беше да открия Добри Мутафов, единствения син на Фани и Чавдар Мутафови, който след няколко разговора ми предостави архивите на баща си и пожела да напиша книга за изумителния авангарден белетрист и виден столичен архитект. Така се роди „Чавдар Мутафов.
Докато в началото на 90-те години на ХХ век потъвах в страховитите документи на ДС в тогавашния архив на МВР, втрещена от факти като този, че Чавдар Мутафов е „разследван“ от службите по местоживеене и по месторабота цели 3 години след смъртта си, неизбежно откривах страдалческите следи и на Фани Попова-Мутафова. Двамата са неразделни в тягостната си следдеветосептемврийска съдба, макар жената да е водещата в идеологическите увлечения на това семейство. И преживяват моменти на критични изпитания, в които по чудо остават живи.
Направих и обратното изследователско търсене – прегледах наличното от Фанините архиви, дарени от сина ѝ преди години в НЛМ, за да открия свидетелства от първо лице за Чавдар Мутафов. И попаднах в масива документи (непростимо небрежно обработени от мои бивши колеги) на една съвсем обикновена наглед папка: „Петко Тихолов“. Именно тя промени знанието ми за писателката и нейния приятелски кръг, защото съдържаше прекрасни автобиографични текстове, спомени и кратки очерци за съвременници, щрихирани с майсторското Фанино перо. Кръстих ги изразително „Потулени мемоари“, не само защото бяха забутани в папка със заглавие, което не даваше представа за съдържанието си (анкета на П. Тихолов с писателката), но преди всичко, защото тези трепетни страници не бяха известни.
в. „Литературен форум“, сп. „Европа“, „Език и литература“ и др. Бях твърдо убедена, че издаването им предстои съвсем скоро. Един чудесен ден – след появата на потресаващия „затворнически“ спомен на Фани за проф. Михаил Арнаудов в „Литературен форум“, по телефона ми се обади проф. Вера Мутафчиева и ме покани на разговор. За пръв път прекрачвах прага на дома ѝ, но вълнението си заслужаваше. „Баба Вера“, както шеговито се наричаше двуталантливата историчка-османистка и писателка-белетристка, ме похвали за публикацията и заяви, че иска да съберем в книга спомените на Фани Попова-Мутафова, дори има издател. С усмивка призна, че тях двете - Мутафова и Мутафчиева - като авторки често ги бъркали! Учудих се от предложението, защото професорката в предговор към „Йоан Асен II“ от 1986 г. оприличава романите на предходницата си с „детски приказки“ и „барокови опери“, подобно на Атанас Илиев, който през 30-те ги определя като „кинематографично обрисуване на действителността“ (не в положителен смисъл)... Срещите ни с проф. Мутафчиева продължиха, дори смея да твърдя – въпреки поколенческите различия прерастнаха в литературно приятелство, но ...книгата така и не излезе! Обемът на недовършените текстове от Тихоловата анкета бе твърде скромен, а издателят внезапно почина. Но „Потулени мемоари“, публично обявени като архивно откритие с точното им местонахождение, вече бяха заинтригували други литературни историци и писатели.
През 2000 г. се появи митологичното заглавие „Чудотворката“. Неин автор бе Благовеста Касабова, издала преди това книги за баба Тонка и Мара Белчева, видимо изкушена в портретуването на заслужили българки. Лишена от професионална ревност, първоначално се зарадвах, че опитен биограф като нея ще продължи моята прекъсната поради външни обстоятелствата тема. След като изчетох книгата обаче, открих недопустими грешки. И с патоса на младостта написах цяла страница разгромна рецензия – „Как не трябва да се пишат биографични книги днес“. Чест прави на Благовеста Касабова, че тя прие с достойнство тази критика, не ми се разсърди „по женски“, нещо повече – години по-късно решително ме подкрепи в тежък за музейната ми кариера момент. И ми даде един морален урок – като на по-малка „сестра по перо“.
През 2020 г. се появи второто издание на Касабовата книга, в която доста от грешките са поправени, макар необяснимо да са останали неверни твърдения като това, че Фани лежи в затвора 3 години или че Ч. Мутафов в „Дилетант“ е ...неореалист. Има и неправилно разчетени ръкописни редове. И защо беше избрано това предизвикателно и манипулативно заглавие „Наказание без престъпление“?! Та нали всички документи, достъпни в Държавна агенция архиви (от Народния съд), както и тези в Комисията по досиетата, многобройните публицистични статии, разпръснати в печата от 30-те и 40-те години, доказват недвусмислено националсоциалистическите убеждения и действия на Фани Попова-Мутафова? А съвсем неотдавна беше преиздадена и засекретената ѝ по времето на социализма профашистка книга, липсваща и в двата академични речника на българската литература. „Новата българка“! В нея за гении са обявени Хитлер, Мусолини и цар Борис III, а евреите (включително и техните световноизвестни писатели), са развенчани...
В тази реакционна по характера си книга мястото на жената е отредено в пространството на дома, а мисията ѝ в живота е - майка, раждаща бъдещи ратници на нацията... Когато днес четем статиите и книгите на обичната писателка от 40-те, не можем да не признаем, че идеологията пречи на таланта ѝ! Защото Фани Попова-Мутафова бе създала десетилетие по-рано непреходната си тетралогия за Асеновци, с велемощните български царе Калоян и Йоан Асен II. Бе ни дарила прозрението си за вечността на изкуството (на фона на преходността на царствата) в „Боянският майстор“ („Последният Асеновец“). И разбира се, най-обичаната героиня от историческата ни проза - Цар Калояновата дъщеря Мария. Разказите си, „населени“ с женски образи в огромна социопсихологическа амплитуда: от гордата бежанка от едноименния разказ до проститутката, способна на щедър жест... Българките - боркини като Сирма войвода, баба Тонка, баба Неделя, Райна Княгиня - в забележителната си книга „Велики сенки“, обогатени с фигурите на изявени жени и в очерците „При госпожа Каравелова“, „При дъщерята на Д. Миладинов“, „Жената на Джек Лондон“, „Дъщерята на Влайков“, „Г-жа Асен Златаров“.
След 1944 г. съдбата на писателката е мрачен лабиринт, в чиито кървави подземия тя устоява, подобно на великите си героини. Преживява последователно Народен съд и затвор от 11 месеца; преждевременно освобождаване след първата амнистия, възстановяване на гражданските права през 1948 г.; внезапен нов арест през 1951 г. по обвинения в опасна противодържавна дейност и заплаха от изселване от столицата с въдворяване в женски трудов лагер; неотклонно следене и подслушване от „органите“ на властта чак до 1960 г.; постепенна писателска реабилитация с нови издания на романовата ѝ тетралогия; театрални, оперни и балетни постановки и възторзи, последвани от ... внезапни нови политически удари - сваляне от сцената на успешните спектакли по нейни произведения; доживотна битка за обнародването дори на най-безобидни детски книги... Жена творец, фатално въвлечена в политическото, но и велик стоик е била Фани Попова-Мутафова! Прочетете внимателно всеки архивен ред от частта „Документално разследване“ и ще се убедите. Факт е, че в името на творческото си възкресение след десетилетия невъзможност да публикува и да бъде четена, тя е направила и неизбежни политически компромиси, но и с интелектуална дързост е успявала да надхитри властта.
Обобщаващият текст на съставителката е поставен накрая, заедно с концептуалната статия на писателката „Към философията на българската история“, публикувана в сп. „Философска мисъл“ през 1938 г. Така книгата постига своята осмисляща рамка чрез предговора и послеслова, но спомените, портретните очерци и документите са показани пряко, за да звучат с гласовете на деятелите си, автентично и убедително.
Благодаря на колегите от Градската библиотека в родния град на Фани Попова-Мутафова за идеята в чест на 120-та ѝ годишнина да завърша тази трудна книга, отлагана повече от 20 години! Неслучайно писателката определя Севлиево като „града на най-големите фантасти, поети, философи, бунтовници, гнездото на женската еманципация, социализма, дъновизма, есперантото...“
Задължена съм на екипа на „Малката маркиза“, с който през 2021 г. дръзнахме да покажем „неудобните“ архивни свидетелства във филма си. И стана ясно, че българската публика е узряла да узнае и горчивите истини за любимата писателка, без първосигнално да заклейми исторически отречения ѝ идеологически избор. Да прояви разбиране – заради неистовия копнеж на историческата визионерка по целокупна България, да прости утопията ѝ, че Германия ще ни помогне да си върнем Родината в изконни граници... Убедена съм, че истинската ѝ биография, в която липсват премълчани, разтълкувани наивно или тенденциозно епизоди, няма да ни накара да я отречем и като блестяща белетристка. Както често ние, българите, постъпваме с духовните си първенци...
Вярвам, че дори ще ни провокира да я преоткрием чрез нови преиздания не само на тетралогията ѝ за Асеновци, но и на романтичните ѝ легенди, повестта „Недялка Стаматова“, разказите, „хунобългарските“ и народопсихологически статии, очерците й. Защо следващата стъпка в тази литературна „реабилитация“ да не бъде един многотомник, подобен на изданието на съчиненията ѝ през 40-те г. на ХХ век от Иван Куюмджиев?
Настоящата книга е мислена като част от това честно, но не деструктивно, а градивно явяване на „великата сянка“ Фани Попова-Мутафова.
« назад
Катя Зографова за книгата си " Фани Попова -Мутафова- житие и страдание"
Творбата ще бъде представена в Севлиево на 11 октомври
Когато през 1989 г. спечелих конкурс за работа в Националния литературен музей (НЛМ), първото ми изкушение беше да разгледам притежанията на фондовете. Бях щедро възнаградена за интереса си. Като „адвокат на онеправданите от историята“, както ме наричат журналистите, искрено се възрадвах, че в тях се крие неизследвано богатство - архивите на политически репресирани след 1944 г. писатели. Сред тях високоталантливи имена като Змей Горянин, Йордан Стубел, Фани Попова-Мутафова...
Първата ми музейна „акция“ беше да открия Добри Мутафов, единствения син на Фани и Чавдар Мутафови, който след няколко разговора ми предостави архивите на баща си и пожела да напиша книга за изумителния авангарден белетрист и виден столичен архитект. Така се роди „Чавдар Мутафов.
Възкресението на Дилетанта“, 2001. Това беше първата от все по-успешните ми „персоналистични“ книги. Поредицата бе увенчана през 2020 и 2021 с мащабните колективни биографии: „Хроники на Вазовия род“ и „Бележити жени на/за България (от Кера Тамара до Петя Дубарова“). Но в началото на битието ми на „хомо архивариус“ са семейство Мутафови. Сродих се със световете им - със съзнанието, че без тях културната панорама на България би била в пъти по-оскъдна...
Докато в началото на 90-те години на ХХ век потъвах в страховитите документи на ДС в тогавашния архив на МВР, втрещена от факти като този, че Чавдар Мутафов е „разследван“ от службите по местоживеене и по месторабота цели 3 години след смъртта си, неизбежно откривах страдалческите следи и на Фани Попова-Мутафова. Двамата са неразделни в тягостната си следдеветосептемврийска съдба, макар жената да е водещата в идеологическите увлечения на това семейство. И преживяват моменти на критични изпитания, в които по чудо остават живи.
Направих и обратното изследователско търсене – прегледах наличното от Фанините архиви, дарени от сина ѝ преди години в НЛМ, за да открия свидетелства от първо лице за Чавдар Мутафов. И попаднах в масива документи (непростимо небрежно обработени от мои бивши колеги) на една съвсем обикновена наглед папка: „Петко Тихолов“. Именно тя промени знанието ми за писателката и нейния приятелски кръг, защото съдържаше прекрасни автобиографични текстове, спомени и кратки очерци за съвременници, щрихирани с майсторското Фанино перо. Кръстих ги изразително „Потулени мемоари“, не само защото бяха забутани в папка със заглавие, което не даваше представа за съдържанието си (анкета на П. Тихолов с писателката), но преди всичко, защото тези трепетни страници не бяха известни.
Публикувах още в началото на 90-те доста от находките:
в. „Литературен форум“, сп. „Европа“, „Език и литература“ и др. Бях твърдо убедена, че издаването им предстои съвсем скоро. Един чудесен ден – след появата на потресаващия „затворнически“ спомен на Фани за проф. Михаил Арнаудов в „Литературен форум“, по телефона ми се обади проф. Вера Мутафчиева и ме покани на разговор. За пръв път прекрачвах прага на дома ѝ, но вълнението си заслужаваше. „Баба Вера“, както шеговито се наричаше двуталантливата историчка-османистка и писателка-белетристка, ме похвали за публикацията и заяви, че иска да съберем в книга спомените на Фани Попова-Мутафова, дори има издател. С усмивка призна, че тях двете - Мутафова и Мутафчиева - като авторки често ги бъркали! Учудих се от предложението, защото професорката в предговор към „Йоан Асен II“ от 1986 г. оприличава романите на предходницата си с „детски приказки“ и „барокови опери“, подобно на Атанас Илиев, който през 30-те ги определя като „кинематографично обрисуване на действителността“ (не в положителен смисъл)... Срещите ни с проф. Мутафчиева продължиха, дори смея да твърдя – въпреки поколенческите различия прерастнаха в литературно приятелство, но ...книгата така и не излезе! Обемът на недовършените текстове от Тихоловата анкета бе твърде скромен, а издателят внезапно почина. Но „Потулени мемоари“, публично обявени като архивно откритие с точното им местонахождение, вече бяха заинтригували други литературни историци и писатели.
През 2000 г. се появи митологичното заглавие „Чудотворката“. Неин автор бе Благовеста Касабова, издала преди това книги за баба Тонка и Мара Белчева, видимо изкушена в портретуването на заслужили българки. Лишена от професионална ревност, първоначално се зарадвах, че опитен биограф като нея ще продължи моята прекъсната поради външни обстоятелствата тема. След като изчетох книгата обаче, открих недопустими грешки. И с патоса на младостта написах цяла страница разгромна рецензия – „Как не трябва да се пишат биографични книги днес“. Чест прави на Благовеста Касабова, че тя прие с достойнство тази критика, не ми се разсърди „по женски“, нещо повече – години по-късно решително ме подкрепи в тежък за музейната ми кариера момент. И ми даде един морален урок – като на по-малка „сестра по перо“.
През 2020 г. се появи второто издание на Касабовата книга, в която доста от грешките са поправени, макар необяснимо да са останали неверни твърдения като това, че Фани лежи в затвора 3 години или че Ч. Мутафов в „Дилетант“ е ...неореалист. Има и неправилно разчетени ръкописни редове. И защо беше избрано това предизвикателно и манипулативно заглавие „Наказание без престъпление“?! Та нали всички документи, достъпни в Държавна агенция архиви (от Народния съд), както и тези в Комисията по досиетата, многобройните публицистични статии, разпръснати в печата от 30-те и 40-те години, доказват недвусмислено националсоциалистическите убеждения и действия на Фани Попова-Мутафова? А съвсем неотдавна беше преиздадена и засекретената ѝ по времето на социализма профашистка книга, липсваща и в двата академични речника на българската литература. „Новата българка“! В нея за гении са обявени Хитлер, Мусолини и цар Борис III, а евреите (включително и техните световноизвестни писатели), са развенчани...
В тази реакционна по характера си книга мястото на жената е отредено в пространството на дома, а мисията ѝ в живота е - майка, раждаща бъдещи ратници на нацията... Когато днес четем статиите и книгите на обичната писателка от 40-те, не можем да не признаем, че идеологията пречи на таланта ѝ! Защото Фани Попова-Мутафова бе създала десетилетие по-рано непреходната си тетралогия за Асеновци, с велемощните български царе Калоян и Йоан Асен II. Бе ни дарила прозрението си за вечността на изкуството (на фона на преходността на царствата) в „Боянският майстор“ („Последният Асеновец“). И разбира се, най-обичаната героиня от историческата ни проза - Цар Калояновата дъщеря Мария. Разказите си, „населени“ с женски образи в огромна социопсихологическа амплитуда: от гордата бежанка от едноименния разказ до проститутката, способна на щедър жест... Българките - боркини като Сирма войвода, баба Тонка, баба Неделя, Райна Княгиня - в забележителната си книга „Велики сенки“, обогатени с фигурите на изявени жени и в очерците „При госпожа Каравелова“, „При дъщерята на Д. Миладинов“, „Жената на Джек Лондон“, „Дъщерята на Влайков“, „Г-жа Асен Златаров“.
След 1944 г. съдбата на писателката е мрачен лабиринт, в чиито кървави подземия тя устоява, подобно на великите си героини. Преживява последователно Народен съд и затвор от 11 месеца; преждевременно освобождаване след първата амнистия, възстановяване на гражданските права през 1948 г.; внезапен нов арест през 1951 г. по обвинения в опасна противодържавна дейност и заплаха от изселване от столицата с въдворяване в женски трудов лагер; неотклонно следене и подслушване от „органите“ на властта чак до 1960 г.; постепенна писателска реабилитация с нови издания на романовата ѝ тетралогия; театрални, оперни и балетни постановки и възторзи, последвани от ... внезапни нови политически удари - сваляне от сцената на успешните спектакли по нейни произведения; доживотна битка за обнародването дори на най-безобидни детски книги... Жена творец, фатално въвлечена в политическото, но и велик стоик е била Фани Попова-Мутафова! Прочетете внимателно всеки архивен ред от частта „Документално разследване“ и ще се убедите. Факт е, че в името на творческото си възкресение след десетилетия невъзможност да публикува и да бъде четена, тя е направила и неизбежни политически компромиси, но и с интелектуална дързост е успявала да надхитри властта.
Композицията на „Житие и страдание“ е така промислена, че читателят сам да си състави мнение за драматичната, на места трагична съдба на даровитата писателка. Първо са авторските текстове на Фани, следват събираните десетилетия спомени на съвременници за харизматичната жена-творец. Последна е документалната част – разследване на двете обвинения и следствия, на които е подложена –
от Народния съд и за създаване на тайна организация „Васил Левски“. Онагледени с факсимилета са документите от угнетителните политически обвинения, защити и оправдания. Не са пропуснати вътрешнолегионерските ѝ противоборства с проф. Любомир Владикин, нито идеологически “самоизобличителното“ писмо на писателката до цар Борис III от 1947 г.
Обобщаващият текст на съставителката е поставен накрая, заедно с концептуалната статия на писателката „Към философията на българската история“, публикувана в сп. „Философска мисъл“ през 1938 г. Така книгата постига своята осмисляща рамка чрез предговора и послеслова, но спомените, портретните очерци и документите са показани пряко, за да звучат с гласовете на деятелите си, автентично и убедително.
Благодаря на колегите от Градската библиотека в родния град на Фани Попова-Мутафова за идеята в чест на 120-та ѝ годишнина да завърша тази трудна книга, отлагана повече от 20 години! Неслучайно писателката определя Севлиево като „града на най-големите фантасти, поети, философи, бунтовници, гнездото на женската еманципация, социализма, дъновизма, есперантото...“
Задължена съм на екипа на „Малката маркиза“, с който през 2021 г. дръзнахме да покажем „неудобните“ архивни свидетелства във филма си. И стана ясно, че българската публика е узряла да узнае и горчивите истини за любимата писателка, без първосигнално да заклейми исторически отречения ѝ идеологически избор. Да прояви разбиране – заради неистовия копнеж на историческата визионерка по целокупна България, да прости утопията ѝ, че Германия ще ни помогне да си върнем Родината в изконни граници... Убедена съм, че истинската ѝ биография, в която липсват премълчани, разтълкувани наивно или тенденциозно епизоди, няма да ни накара да я отречем и като блестяща белетристка. Както често ние, българите, постъпваме с духовните си първенци...
Вярвам, че дори ще ни провокира да я преоткрием чрез нови преиздания не само на тетралогията ѝ за Асеновци, но и на романтичните ѝ легенди, повестта „Недялка Стаматова“, разказите, „хунобългарските“ и народопсихологически статии, очерците й. Защо следващата стъпка в тази литературна „реабилитация“ да не бъде един многотомник, подобен на изданието на съчиненията ѝ през 40-те г. на ХХ век от Иван Куюмджиев?
Настоящата книга е мислена като част от това честно, но не деструктивно, а градивно явяване на „великата сянка“ Фани Попова-Мутафова.
« назад
