01.03.2022
« назад
СЕВЛИЕВО СЪС "СПОМЕН ЗА МАРА БЕЛЧЕВА"
На 16 март честваме 85 години от кончината на бележитата севлиевка Мара Белчева. В Хаджистояновото училище ще бъде открит музеен кът „Спомен за Мара Белчева“. Българска поетеса и преводачка. Родена е 8 септември 1868 г.
Днес паметник на Мара и Пенчо, приседнали на пейка в центъра на Севлиево е една от любимите спирки на минувачите.
Мара Белчева била истинска светска дама. Освен поетеса тя е сред най-добрите преводачи на “Тъй рече Заратустра” и на известния драматург Герхард Хауптман. 23-годишна е, когато мъжът й Христо Белчев (финансов министър в правителството в Стефан Стамболов), е убит. Била е придворна дама в двореца на цар Фердинанд. Мълвата твърди, че той самият упорито я ухажвал, но тя деликатно го отблъсквала.
Съдбовната среща между Белчева и Славейков е през 1903 година в една майска вечер, след което срещите им зачестяват. Любовта действа изключително благотворно и на двамата. И двамата не спират да творят. Той я възпява в няколко свои произведения, включително в “На Острова на блажените”. В антологията тя присъства под името Силва Мара – по аналогия с нейния роден град Севлиево и първото ѝ име.
В измислената биография на Силва доста от фактите съвпадат с тези от живота на Мара Белчева, с изключение на това, че е имала втори брак – с известен поет. Несъмнено чрез този малък детайл Славейков явно се обяснява в любов на Мара и заявява пред обществото сериозността на своите намерения към младата вдовица.
Но обществеността в малкия град не одобрява техния съюз. На любовта без брак не се е гледало с добри очи по онова време. Пенсията, която Мара Белчева получава от княжеския двор, е спряна.
За да избегнат нездравословните подмятания, известно време влюбените поддържат огъня помежду си с писма. Пенчо я приобщава към кръга “Мисъл”, а първите й стихотворения излизат в литературния сборник през 1910 година. След спирането на списанието домът на Белчева (сега танго-заведението Before and after) се превръща в редакция на едноименния литературен сборник. Рожба на тяхната близост е поемата “Кървава песен”, заради която Пенчо Славейков стига до номинация за Нобелова награда.
“Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – “Кървава песен”.
Паралелно с този изключителен успех се развиват и други наситени събития около двамата.
Към враждебното отношение на околните се прибавя известната доза превъзходство, която Славейков винаги е демонстрирал към сънародниците си. Неговият стремеж да изведе българската култура към гребена на европейските изисквания бил непоносим за полуграмотниците, жадни за лесна слава и облаги. Сблъсъкът между двата вида възприятия довежда до изгнанието на Славейков.
От 1901 година Славейков работи като поддиректор и директор на Народната библиотека в продължение на 10 години (между които е директор на Народния театър в периода 1908-1909). През 1911 година министър на Просвещението става Стефан Бобчев, с когото са имали пререкания само година по-рано. В резултат на конфликта Бобчев не само решава да си отмъсти на Славейков, уволнявайки го от поста на директор, но и да го унизи. С тази умисъл той го назначава за уредник на училищния музей при Министерството на Просвещението, помествайки кабинета му на четвъртия етаж. Като много добре знаел, че Славейков, вследствие заболяването си като малък, трудно ходел, придвижвал се с бастун.
Обиден и огорчен Пенчо решава да напусне България. Първо заминава за Цюрих. Мара Белчева го последва. Здравето му обаче там се влошава. Двамата се отправят към Италия. Три месеца двамата живеят оскъдно в Рим. Пенчо учи италиански. В началото на пролетта болестта му се задълбочава. Мара Белчева продава къщата си в София, за да могат да покрият разноските си.
После двамата се установяват в красивия град на брега на езерото Брунате, във вила Белависта. Там на Пенчо му става зле. След смъртта му Мара Белчева помолва собственика на Белависта да намери художник, който да направи скица на покойника. Намират художник на име Алдо Маца. Маца направил скицата с въглен. Мара Белчева щедро му плаща за нея 200 лири. Славейков първоначално е погребан там, а после останките му са пренесени в България чак през 1921 година.
Това е част от текста на Алфред Йенсен, номиниращ Пенчо Славейков за европейското литературно отличие (Нобеловата награда още не се е наложила като световна). Датата е 30 януари 1912 година.
Братът на Славейков плаща до стотинка всичко на собственика на Белависта, а Белчева остава около половин година след това в Брунате. С телеграма тя съобщава на шведа Йенсен за кончината на поета. Неочакваната смърт на Славейков осуетява награждаването му с Нобелова награда, защото тя се дава на живи автори.
В крайна сметка Нобеловата награда за 1912 година е присъдена на немския писател Хауптман. Йенсен продължава да превежда Славейков и след смъртта му, води активна кореспонденция както с Белчева, така и с Боян Пенев. През 1916 година в Гьотеборг излиза “Химни за смъртта на свръхчовека”, книга с преводи на поеми на Славейков и пространен изследователски текст на Славейковото творчество.
При пренасянето на тленните останки на поета през 1921 година в остра полемика с гузния Бобчев, Боян Пенев изнася конкретно и подробно в “Пряпорец” и “Зора” всички обстоятелства по уволнението на автора на “Кървава песен”.
Изящната и крехка Мара Белчева се връща в България, до смъртта си през 1937 година живее скромно под наем. Става милосърдна сестра и по време на Междусъюзническата война през 1913 година, а после и учителка в София. В по-късна възраст тя се отдава на дъновизма. Преди да умре тя нарежда да ѝ нагласят косата, с немощна ръка за последно слага червило на устните си.
Пак сама
О, дай ми Боже сила
света сама да нося
и милост да не прося
аз, никому немила.
На всички дал си мъки,
Но сила на малцина.
О, дай да не загина
от обич и разлъка!
« назад
