135 години назад в историята на Севлиево
“…Да, тежки и страшни времена преживяхте, о, севлиевци! Вратите на новия живот се отварят пред Вас и да помогне Създателя да забравите всичко преживяно и със същата честност и непреклонна твърдост, с която Вие отстоявахте своята свобода да се стремите сега към вътрешното свое благоустройство, което ще Ви направи силни, а страната Ви богата и производителна.
И така, още веднъж Ви благодаря, уважаеми севлиевци, за спомена, който пазите за мен. Приемете от мен здраво братско ръкостискане…”
Тези вълнуващи редове са част от писмо до севлиевската общественост на Иван Филаретович Антонов. Написани са през ноември 1879 година в отговор на благодарствен адрес от севлиевския общински съвет. Споменът за този достоен човек е още жив в паметта на севлиевци, но до нас са достигнали оскъдни данни от неговата биография. Като командващ полусотня от 30-ти Донски казашки полк, той фактически пристига пръв в Севлиево и започва яростна съпротива срещу многобройния освирепял противник. Отново е юли и за пореден път си спомняме паметния 16-ти, свързан навеки в паметта на севлиевци с първата глътка свобода, поета след многовековно жадуване. В разгара на лятото на 1877 година един от разузнавателните отряди на руската армия, полуескадрон, командван от корнет Тулешко, влязъл в града и завзел телеграфната станция и новия конак. Смаяните заптии без съпротива предали оръжието си. Управлението на града било възложено на смесена комисия от българи и турци. Новината се разнесла бързо и групата на приветстващите ги развълнувани българи непрекъснато се увеличавала. След кратката почивка малкият конен отряд се оттеглил към Търново с обещанието, че на следващия ден в Севлиево ще пристигне друга войскова част, която ще поеме охраната на града. В следващите дни това не се случило и наблизо се събрала около две хилядна орда от башибозуци. Надвисналата смъртна опасност принудила българите да търсят помощ от руските войски в Търново. Изпратените вестоносци уведомили за критичното положение в Севлиево отседналият с полусотнята си в с. Балван есаул Антонов, а след това в Търново и лично княз Николай Николаевич, който изпратил на помощ полусотнята на поручик Александър Василиевич Верещагин. В ранната сутрин на 2 юли /по стар стил/ петдесетината казака на есаул Антонов вече водят ожесточено сражение в западните покрайнини на Севлиево срещу многочисления противник. Не след дълго от Търново на помощ пристига в галоп и полусотнята на Верещагин, към която се присъединяват и много севлиевски доброволци. След няколко часово сражение в горещия юлски ден казаците разбиват противника и го прогонват далече на запад. Завръщането в Севлиево се превърнало в триумфално шествие. На градския площад се смесва радостна глъчка от български и руски гласове. Севлиевци, опиянени от възторг, окичили с венци и цветя своите освободители. Севлиево бил вече свободен град. След сражението Верещагин и Антонов направили преглед на своите части. Установено било, че е убит един и са ранени трима руски войници, а противникът дал около 20 души убити. Още на полесражението били определени храбреците, които да бъдат представени за награждаване. Дължимото било отдадено и на есаул Антонов, който проявил такава съобразителност и храброст, смелост и всеотдайност в сражението, че не само заслужил възхищението и преклонението на благодарните българи, а и бил отличен от Главното командване на руските войски с Георгиевски кръст за храброст за защитата на Севлиево. В следващите дни Иван Филаретович се включва в сраженията за превземането на Ловеч. Последните сведения за участието му в Освободителната война са, че се сражава в битките за освобождение на Плевен, след което се завръща в родния си край – станица Пятиизбенская, на река Дон. Уволнява се от руската армия през 1884 г. с чин полковник. За нещастие през същата година почива съпругата му, а неудачи в управлението на стопанството му довеждат до големи загуби. Отчаян, Иван Филаретович Антонов напуска имението си и тръгва да странства из Русия. До 1887 година близките му получават известия от него, но след това следите му се губят в необятната страна. В откъслечни данни от ЦГИА /Централния държавен исторически архив/ на Русия и изследвания за донските казаци открих интересни подробности. Станица Пятиизбенская е родно гнездо на фамилията Антонови, която се обособила вероятно през ХVІІІ век. Родовата памет запазила през годините сред разклоненията от сродници спомена, че някой от Антонови е герой - участник в Руско-турската война. Те били преизпълнени с гордост, когато установили, че във войната 1877-1878 г. има един единствен прославен офицер с тяхната фамилия. В „Списък на кавалерите на императорския военен орден Свети великомъченик Георги” от 1880 г. под № 281 стои името на подполковник Иван Филаретович Антонов, награден на 2 май 1879 г. Следват подробности, описани през август 1877: ”Командвайки 3-та сотня от 30-ти Донски казашки полк при град Селви от 2 до 5 юли 1877 г. Отстоявал със своята сотня против тълпа от башибозуци, около 1500 човека. Когато получил подкрепление тръгнал в настъпление и отблъсквайки неприятеля завзел Селви.” При по-подробно изучаване на случая се изяснило, че още като влязъл в града Иван Филаретович въоръжил с наличното оръжие бързо събралата се дружина от местното население и с нейна помощ и присъединилата се военна част на Верещагин влязъл в бой. За този наистина впечатляващ подвиг той бил награден и с „почетната и спокойна длъжност” надзирател на войсковите солни запаси. Нищо повече не се разбира за превратностите на по-сетнешната му съдба. Тези кратки житейски сведения и редовете на писмото ни представят един отзивчив, храбър, благороден, чувствителен човек. Но за нас и за паметта на идните поколения името му ще пребъде като един от освободителите на Севлиево. Неговите прочувствени думи ни вълнуват и днес, когато отново свеждаме глави пред паметта на всички, допринесли за свободата на нашето отечество: “Никога няма да забравя, драги севлиевци, времето, прекарано с Вас, което ме сроди с Вас, накара ме да Ви уважавам и да се удивлявам на енергията, с която Вие и въобще всички българи, целият български народ, отстоявахте своите човешки права от насилието и яростта на нашия общ враг – турците. Бидейки призван да защитавам Вашия град, аз бях длъжен като войник на своя господар да изпълня своя дълг, но опознавайки Ви, аз вече бях готов и като Ваш брат да умра за Вас, защитавайки Вашето свято и право дело…”
« назад
